Статията изследва съвременното състояние на българските блогове, с оглед на тяхната еволюция като относително ново явление в България, което засилва своето влияние и се утвърждава не само чрез лавинообразното си завладяване на българоезичната онлайн действителност, но и чрез ясното му смесване с публицистиката (преимуществено с онлайн разновидността ѝ).Разглежда проблема за преплитането на медия и блог, в контекста на различните видове блогове и пред вид социалния им характер, с оглед на досегашното им развитие, на базата на което се правят теоретични обобщения и прогностика относно бъдещето им развитие.В последните 5 години кръгозора на множество изследователи, от редица научни сфери – като се започне от невъобразимото многообразие на хуманитаристиката, та се стигне до теорията на информатиката и информационните технологии, се обърна към така наречените социални мрежи, или както условно се наричат Web 2.0. Забележитен е фактът, че всички те говорят за едно смесване между социалните платформи и другата „виртуална реалност“, характеризираща се със своята периодичност – медиите. И твърде голяма част от тези изследователи намират това смесване за видимо, и то в полза на медиите. Нова главнна буква по темата беше проектозакон от лятото на миналата година, където блоговете се приравняваха на медия.
Подобно построение е до голяма степен плод на недовиждане при обобщаванията на иначе твърде точно формулирани тези, въз основа на наблюдения.
За нас такова смесване между медия и блог, е не само теоретически възможно, но и напълно случващо се в момента, но в посока на инкорпориране на типа комуникация, присъщ на социалните платформи в мрежата в съвременните български медии.
Настоящото писане ще се опита да го докаже.
Подобно построение е до голяма степен плод на недовиждане при обобщаванията на иначе твърде точно формулирани тези, въз основа на наблюдения.
За нас такова смесване между медия и блог, е не само теоретически възможно, но и напълно случващо се в момента, но в посока на инкорпориране на типа комуникация, присъщ на социалните платформи в мрежата в съвременните български медии.
Настоящото писане ще се опита да го докаже.
История на блога
Всеобщо признато е схващането, че първообраз на съвременните блогове са онлайн дневниците. Пръв подобен дневник се смята „Отвореният дневник“ на Клаудио Пинянез, чиято първа публикация е от 24.11.1994г. Изобщо не е за подценяване фактът, че това е и манифестна публикация – там Пинянез обяснява функцията на страницата: „Неизказани мисли, точно затова пиша този отворен дневник. За чувства, идеи, прочувствени мисли, които никое приятелско ухо не е успяло да чуе“ (по Кръстев, 2010).
В последните дни на 1997-ма Джон Бъргър използва думата weblog, с който описва списъка с линкове, събирани от прекараното време в интернет. Питър Мерхолц разделя термина на две думи – we blog, откъдето идва и днешното наименование. Поради спецификата на английския език, където една и съща дума може да функционира и като име, и като глагол, постепенно blog се намалага и като глагол, от който се образува името за деятел blogger. За негов баща се смята Ивън Уилямс, като той създава безплатна платформа за лични дневници Blogger.com през 1999г. (Кръстев 2010). До този момент блоговете са поле за изразяване на тесен кръг. Този факт коренно се променя по време на събитията на 11 септември 2001г., когато благодарение на личните коментари и свидетелства на блогъри, блоговете стават бърз източник на информация.
С постепенното си налагане във все по-широки кръгове от обществото, се забелязва разрастване на свързаността между потребителите, които създават връзки и препратки към други сайтове и така се образуват цели възли от взаимосвързани сайтове.
Натрупването на множество активни блогъри довежда от една страна до образуването на блог-агрегатори, обединяващи на едно място на публикации от различни блогове, и от друга до така наречената „смърт на блоговете“, изразяваща се в отдръпване на масата от активното блогване.
Всеобщо признато е схващането, че първообраз на съвременните блогове са онлайн дневниците. Пръв подобен дневник се смята „Отвореният дневник“ на Клаудио Пинянез, чиято първа публикация е от 24.11.1994г. Изобщо не е за подценяване фактът, че това е и манифестна публикация – там Пинянез обяснява функцията на страницата: „Неизказани мисли, точно затова пиша този отворен дневник. За чувства, идеи, прочувствени мисли, които никое приятелско ухо не е успяло да чуе“ (по Кръстев, 2010).
В последните дни на 1997-ма Джон Бъргър използва думата weblog, с който описва списъка с линкове, събирани от прекараното време в интернет. Питър Мерхолц разделя термина на две думи – we blog, откъдето идва и днешното наименование. Поради спецификата на английския език, където една и съща дума може да функционира и като име, и като глагол, постепенно blog се намалага и като глагол, от който се образува името за деятел blogger. За негов баща се смята Ивън Уилямс, като той създава безплатна платформа за лични дневници Blogger.com през 1999г. (Кръстев 2010). До този момент блоговете са поле за изразяване на тесен кръг. Този факт коренно се променя по време на събитията на 11 септември 2001г., когато благодарение на личните коментари и свидетелства на блогъри, блоговете стават бърз източник на информация.
С постепенното си налагане във все по-широки кръгове от обществото, се забелязва разрастване на свързаността между потребителите, които създават връзки и препратки към други сайтове и така се образуват цели възли от взаимосвързани сайтове.
Натрупването на множество активни блогъри довежда от една страна до образуването на блог-агрегатори, обединяващи на едно място на публикации от различни блогове, и от друга до така наречената „смърт на блоговете“, изразяваща се в отдръпване на масата от активното блогване.
Съвременно разбиране за блог
Блогът (контаминация от англ. web, мрежа, и log, дневник, или мрежови дневник) е вид сайт или част от сайт. Блоговете обикновено се поддържат от личност(и), редовно вписващ(и) коментари, описание на събития, или всякакъв друг вид информация, била тя в писмен вид, във формата на графика, видео или аудио. Съобщенията се показват в обратно хронологичен ред. В общия случай, блоговете са интерактивни и позволяват пасивна форма на комуникация, чрез оставяне на коментари от читателите относно публикацията, освен ако тази опция не е забранена за конкретното съобщение, или блог изцяло. Блоговете се използват като трибуна за свободен глас, и по-нетипично – във функцията да формират и/или видоизменят общественото мнение (Мавродиева 2011).
Блогът (контаминация от англ. web, мрежа, и log, дневник, или мрежови дневник) е вид сайт или част от сайт. Блоговете обикновено се поддържат от личност(и), редовно вписващ(и) коментари, описание на събития, или всякакъв друг вид информация, била тя в писмен вид, във формата на графика, видео или аудио. Съобщенията се показват в обратно хронологичен ред. В общия случай, блоговете са интерактивни и позволяват пасивна форма на комуникация, чрез оставяне на коментари от читателите относно публикацията, освен ако тази опция не е забранена за конкретното съобщение, или блог изцяло. Блоговете се използват като трибуна за свободен глас, и по-нетипично – във функцията да формират и/или видоизменят общественото мнение (Мавродиева 2011).
Видове блогове
Според проучване на цялата блогосфера през 2010 год. 49% от блогърите са от САЩ, 29% от ЕС, 12% от Азия и Тихоакеания, а останалите 10% са поделени между Канада, Мексико и страните от Южна Америка (Sobel 2010). 65% от всички тях блогват като хоби, за 13% това е просто странична дейност, въпреки че отделят значително време по нея, 21% са самонаетите блогъри, или хората със свободни професии, които до известна степен рекламират себе си като пазарен продукт чрез блоговете си, а незначителният 1% са корпоративните блогове.
Както става видно от посочените статистики, блогването е доста жизнен процес на обмен на информация, твърде често не просто информативно, а и с ясни манипулиращи цели. Затова се налага и блоговете да бъдат класифицирани, като към момента има две основни систематизации (Мавродиева 2011) :
- лични, корпоративни и тематични;
- индивидуални, групови и корпоративни.
Според проучване на цялата блогосфера през 2010 год. 49% от блогърите са от САЩ, 29% от ЕС, 12% от Азия и Тихоакеания, а останалите 10% са поделени между Канада, Мексико и страните от Южна Америка (Sobel 2010). 65% от всички тях блогват като хоби, за 13% това е просто странична дейност, въпреки че отделят значително време по нея, 21% са самонаетите блогъри, или хората със свободни професии, които до известна степен рекламират себе си като пазарен продукт чрез блоговете си, а незначителният 1% са корпоративните блогове.
Както става видно от посочените статистики, блогването е доста жизнен процес на обмен на информация, твърде често не просто информативно, а и с ясни манипулиращи цели. Затова се налага и блоговете да бъдат класифицирани, като към момента има две основни систематизации (Мавродиева 2011) :
- лични, корпоративни и тематични;
- индивидуални, групови и корпоративни.
Twitter или смъртта на блоговете
През 2006-та година се появява нова платформа за блогване – twitter, като революционното в нея е ограничаването на дължината на съобщението до 160 знака – точно колкото е стандартната дължина на един SMS. Тази наглед твърде безперспективна идея днес е в челната тройка по нетна стойност сред социалните мрежи, оценена на 7,7 млрд. долара. Явно тя се оказва силно адаптивна, защото преди години през мрежата ѝ беше пуснато съобщение от орбитална станция в космоса; в редица големи държави системата поддържа обновяване на съдържанието чрез SMS от мобилни телефони. И резонният въпрос – защо? Ние виждаме в това не само отражение на бързо развиващата се тенденция за така нареченото уебписане, за което ще стане дума по-долу, но и ефекта на умората, или пренасищането.
През лятото на 2007г. се отчита отдръпване от блогове, въпреки непрекъснато нарастващия им брой. Или както се изразява Дийн, „блоговете са били убити от скука, успех, и дори по-нови медии“ (Dean 2010, 33). Става дума от съзнателно отдръпване, поради изчерпването на желанието на блогърите да списват достатъчно често и липсата на какво ново да се каже вече – „Едни и същи хора, казващи едни и същи неща. Отегчаващо. Отегчаващо. Отегчаващо“ (Dean 2010, 33). Това е вече смъртта на блога, такъв какъвто го имахме досега – трибуна за лична изява. Както отбелязва същият автор, от тогава насетне се забелязва засилване на списването на блог с търговски цели, или значителен превес на активността и читаемостта на новинарските, или колективните/тематичните блогове (Dean 2010).
През 2006-та година се появява нова платформа за блогване – twitter, като революционното в нея е ограничаването на дължината на съобщението до 160 знака – точно колкото е стандартната дължина на един SMS. Тази наглед твърде безперспективна идея днес е в челната тройка по нетна стойност сред социалните мрежи, оценена на 7,7 млрд. долара. Явно тя се оказва силно адаптивна, защото преди години през мрежата ѝ беше пуснато съобщение от орбитална станция в космоса; в редица големи държави системата поддържа обновяване на съдържанието чрез SMS от мобилни телефони. И резонният въпрос – защо? Ние виждаме в това не само отражение на бързо развиващата се тенденция за така нареченото уебписане, за което ще стане дума по-долу, но и ефекта на умората, или пренасищането.
През лятото на 2007г. се отчита отдръпване от блогове, въпреки непрекъснато нарастващия им брой. Или както се изразява Дийн, „блоговете са били убити от скука, успех, и дори по-нови медии“ (Dean 2010, 33). Става дума от съзнателно отдръпване, поради изчерпването на желанието на блогърите да списват достатъчно често и липсата на какво ново да се каже вече – „Едни и същи хора, казващи едни и същи неща. Отегчаващо. Отегчаващо. Отегчаващо“ (Dean 2010, 33). Това е вече смъртта на блога, такъв какъвто го имахме досега – трибуна за лична изява. Както отбелязва същият автор, от тогава насетне се забелязва засилване на списването на блог с търговски цели, или значителен превес на активността и читаемостта на новинарските, или колективните/тематичните блогове (Dean 2010).
Българската блогосфера
Всички пишещи по въпроса са единодушни, че всички тенденции за развоя на блоговете към момента се движат с няколкогодишно закъснение спрямо Запада. Като начало на българските блогове се смята блога на Георги Варзоновцев, започнат в началото на 2001г. (Кръстев 2010). Повечето изследователи говорят за закъснение от 4-5 години. По-интересна перспектива дава Орлин Спасов, изтъквайки че в съвременното общество подобно деление на тук и там не е уместно, защото чрез интернет вече всичко е тук – един процес започнал вече веднъж някъде, доста бързо се догонва във всички останали части на света (Спасов 2008). Симпатизираме на подобно схващане, именно защото в момента в България се забелязва „скоростно догонване“ – декларативното отдръпване на Светла Иванова от официалното и репрезентативно списване.
Всички пишещи по въпроса са единодушни, че всички тенденции за развоя на блоговете към момента се движат с няколкогодишно закъснение спрямо Запада. Като начало на българските блогове се смята блога на Георги Варзоновцев, започнат в началото на 2001г. (Кръстев 2010). Повечето изследователи говорят за закъснение от 4-5 години. По-интересна перспектива дава Орлин Спасов, изтъквайки че в съвременното общество подобно деление на тук и там не е уместно, защото чрез интернет вече всичко е тук – един процес започнал вече веднъж някъде, доста бързо се догонва във всички останали части на света (Спасов 2008). Симпатизираме на подобно схващане, именно защото в момента в България се забелязва „скоростно догонване“ – декларативното отдръпване на Светла Иванова от официалното и репрезентативно списване.
Българската блогосфера от гледище на теория на комуникацията
При наше проучване върху част от най-посещаваните български блогове от всяка една от горепосочените категории, и вземайки предвид адресат, адресант, вид и форма на събощението, комуникативните канали, вида, кода, контекста и целта на комуникацията, стигнахме до следните изводи:
Блоговете имат индивидуален адресант, насочил събощението си към колективен адресат.
Адресатът винаги остава косвен, като най-голяма степен на прецизираност на евентуалния възприемател имаме при корпоративния, следван от тематичния блог. Личния блог предоставя най-широко, и почти неконтролируемо, поле за адресат.
Блоговете са предимно писмени форми на общуване. Наред с буквената графика, често се прибягва и до други графични модели, подсилващи ефекта от внушението. Именно затова личната стилистика на адресанта, както и възможностите му да създава адекватен облик на съобщението е решаваща при акта на комуникация, защото осигурява публика за отправеното съобщение.
Избягват се слухови, или синкретични по своя код съобщения – явно поради усещането за влизане в полето на подкаста, или на сайтовете на видеообмен.
Комуникацията все пак си остава йерархична – по-скоро става дума за множество монолози, които могат да бъдат пасивно коментирани, отколкото за диалогична форма на общуване.
Твърде широк контекст – най-вече поради възможността за целенасочен свободен избор от страна на отправителя на съобщението. Характерна е възможността за висока степен на динамика на конкретния констекст – с оглед конкретното съобщение, темата му, или цялостен завой в идеологията на блога.
Целта на блоговете е основно възействаща, като чисто информативната е най-тясно застъпена, а споделянето е сърцевината на комуникативния акт, от която другите две произлизат (Цонев 2011).
При наше проучване върху част от най-посещаваните български блогове от всяка една от горепосочените категории, и вземайки предвид адресат, адресант, вид и форма на събощението, комуникативните канали, вида, кода, контекста и целта на комуникацията, стигнахме до следните изводи:
Блоговете имат индивидуален адресант, насочил събощението си към колективен адресат.
Адресатът винаги остава косвен, като най-голяма степен на прецизираност на евентуалния възприемател имаме при корпоративния, следван от тематичния блог. Личния блог предоставя най-широко, и почти неконтролируемо, поле за адресат.
Блоговете са предимно писмени форми на общуване. Наред с буквената графика, често се прибягва и до други графични модели, подсилващи ефекта от внушението. Именно затова личната стилистика на адресанта, както и възможностите му да създава адекватен облик на съобщението е решаваща при акта на комуникация, защото осигурява публика за отправеното съобщение.
Избягват се слухови, или синкретични по своя код съобщения – явно поради усещането за влизане в полето на подкаста, или на сайтовете на видеообмен.
Комуникацията все пак си остава йерархична – по-скоро става дума за множество монолози, които могат да бъдат пасивно коментирани, отколкото за диалогична форма на общуване.
Твърде широк контекст – най-вече поради възможността за целенасочен свободен избор от страна на отправителя на съобщението. Характерна е възможността за висока степен на динамика на конкретния констекст – с оглед конкретното съобщение, темата му, или цялостен завой в идеологията на блога.
Целта на блоговете е основно възействаща, като чисто информативната е най-тясно застъпена, а споделянето е сърцевината на комуникативния акт, от която другите две произлизат (Цонев 2011).
Уебписането
Не е нужно да се цитира когото и да е по отношение на новата действителност на писане, защото на всички ни е пределно ясно, поради всекидневното ни сблъскване с проблема, че начина на писане сериозно се променя. Все повече се налага едно, както се струва на повечето хуманитаристи, силно математизирано писане – кратки и прости изречения, силна информативна наситеност, извеждане на темата/темите още в началото на текста, обособяване на линкове при ключови думи, цитирания, силната накъсаност при представяне на множество тези в един текст – на всяка теза отговаря един абзац (Мавродиева 2010), напълно ясна осъзнатост на употребата на стилистично маркирани форми и синкретични по същността си съобщения (Цонев 2011). Дори се появиха своего рода теоретици на уебписането, като Garth Buchholz.
Това повлича със себе си и промяна на нагласите на читателите.
Напоследък вес повече се налага мнението, че проводник и утвърдител на такова писане са програмите за интернет комуникация, които служат основно за писмен тип комуникация, но предвид реалното време на случване на комуникативния акт, се налага силна синтезираност и езикова икономия, изразяваща се в съкращения, от една страна, и в проникване на фонетичен тип писане на основата на разговорния език, от друга. В този тип комуникация се забелязва силното влияние на английския език, откъдето се черпят не само лексеми, словоформи и корени, но и дори готови съкращения, наред с доста добре осъзнатият конотативен потенциал на текстовата графика – все повече се утвърждава писането на кирилица като стилово неутрално, а използването на всякакви други графични средства за изразяване на съдържание на български език се смятат за стилистично маркирани в една или друга посока. Както отбелязват някои (Мавродиева 2010), в момента блогърите все още търсят своята стилова ниша. Но не смятаме, че за някого би било изненада, ако кажем, че сега-засега езикът на блогърите силно клони към разговорния език, като същевременно използва похвата на колажирането, които редица изследователи намират в новата ни публицистика.
Смятаме, че е напълно адекватно този развой да бъде погледнат и през погледа на естествения развой на разбирането за писане и четене – както имаме развой от големия размах на европейските реалисти от 19 век до малоформатните романи от средата и края на 20 век (да сравним например Балзак с Камю). На съвременно равнище „стария“ начин на писане все повече се възприема за елитарен, а новият – уебписането, за един вид демократичен. Тоест нагласите са вече не стилистика -> послание/информация, а информация -> стилистика. Навярно някъде тук се корени и бурния разцвет на т.нар. масова литература, въпреки успешното адаптиране на някой съвременни американски автори към „елитарна литература“ в съобразен с масовото писане стил (Джефри Юдженидис, например).
Не е нужно да се цитира когото и да е по отношение на новата действителност на писане, защото на всички ни е пределно ясно, поради всекидневното ни сблъскване с проблема, че начина на писане сериозно се променя. Все повече се налага едно, както се струва на повечето хуманитаристи, силно математизирано писане – кратки и прости изречения, силна информативна наситеност, извеждане на темата/темите още в началото на текста, обособяване на линкове при ключови думи, цитирания, силната накъсаност при представяне на множество тези в един текст – на всяка теза отговаря един абзац (Мавродиева 2010), напълно ясна осъзнатост на употребата на стилистично маркирани форми и синкретични по същността си съобщения (Цонев 2011). Дори се появиха своего рода теоретици на уебписането, като Garth Buchholz.
Това повлича със себе си и промяна на нагласите на читателите.
Напоследък вес повече се налага мнението, че проводник и утвърдител на такова писане са програмите за интернет комуникация, които служат основно за писмен тип комуникация, но предвид реалното време на случване на комуникативния акт, се налага силна синтезираност и езикова икономия, изразяваща се в съкращения, от една страна, и в проникване на фонетичен тип писане на основата на разговорния език, от друга. В този тип комуникация се забелязва силното влияние на английския език, откъдето се черпят не само лексеми, словоформи и корени, но и дори готови съкращения, наред с доста добре осъзнатият конотативен потенциал на текстовата графика – все повече се утвърждава писането на кирилица като стилово неутрално, а използването на всякакви други графични средства за изразяване на съдържание на български език се смятат за стилистично маркирани в една или друга посока. Както отбелязват някои (Мавродиева 2010), в момента блогърите все още търсят своята стилова ниша. Но не смятаме, че за някого би било изненада, ако кажем, че сега-засега езикът на блогърите силно клони към разговорния език, като същевременно използва похвата на колажирането, които редица изследователи намират в новата ни публицистика.
Смятаме, че е напълно адекватно този развой да бъде погледнат и през погледа на естествения развой на разбирането за писане и четене – както имаме развой от големия размах на европейските реалисти от 19 век до малоформатните романи от средата и края на 20 век (да сравним например Балзак с Камю). На съвременно равнище „стария“ начин на писане все повече се възприема за елитарен, а новият – уебписането, за един вид демократичен. Тоест нагласите са вече не стилистика -> послание/информация, а информация -> стилистика. Навярно някъде тук се корени и бурния разцвет на т.нар. масова литература, въпреки успешното адаптиране на някой съвременни американски автори към „елитарна литература“ в съобразен с масовото писане стил (Джефри Юдженидис, например).
Медийният потенциал
Сред твърде голяма част от пишещите за блоговете, много натрапчиво се набива на очи твърдението за блогът като медия. И не става дума само за българоезичните изследователи. И всички те търсят вървенето на блоговете към традиционния тип медии, изследват стилистиката, лъкатушенето ѝ в достигането на езика на медиите и т.н. В същото време се забелязва смесване между ясно личностна позиция и обобщена позиция в интернет базираните социални платформи (Спасов 2007), което се тълкува като преход на явлението от журналистическия език към блоговете и в това се търси началото на метормофата на блоговете в „пълноценни“ медии. На подобно мнение е и Георги Лозанов (Лозанов 2010), който пък достига до абсурдното за нас гледище, че не блоговете са медията, а интернет. По същата логика можем да твърдим, че и хартията само по себе си е медия, защото на нея може да се отпечата вестник, или че атмосферата е медия, защото в нея разпръскваме видео и звук – приписване на частна функция като обща характеристика на цялото.
Същевременно същите автори говорят и за влиянието, което развитието на web 2.0 има върху класическите медии – как ги е накарало да променят начините си за поднасяне на информация, да започнат да мислят интернет вариантите си не просто като електронно копие на традиционния си формат, а като отделна, вече социализирана, медия. И тук питаме, от къде е влиянието, и върху какво? Мисля, че въпросът беше достатъчно риторичен. А доколко наистина се случва „социализация“ на медии, би трябвало да се съгласим с мнението на Афандьопа (Афандьопа 2007), че по-скоро става дума за псевдодемократизация на общуването и да го допълним (от гледната ни точка 4 години след публикацията му), че по-скоро се родиха нови, паралелни онлайн медии, носещи името на традиционните – визираме рубрики от типа на интернет емисиите новини на btv, и отварянето на всички медии към публикации, оценявания, качване на съдържание от потребители и т.н.
Но защо блоговете, въпреки привидното си приближаване към медията носят само потенциал да се превърнат в медии? Както стана ясно от предходните раздели на настоящата статия, блоговете си остават преимуществено лична територия, и поради това, че лежат върху онлайн дневника , колкото и да се променят, все още носят усещането за субективност и индивидуалност на съдържанието. А коя медия желае това? Да не говорим в свободата на изразяване, давана от т.нар. уебписане, от която надали повечето блогъри ще са в състояние да се лишат при изискването за спазване на чист език. Дори е по-правилно да говорим за „бягство“ на журналисти от медиите в блоговете, които им дават свободата на изразяване не само в стилово, но и в идеологическо отношение.
От друга страна, самата комуникативна ситуация е различна – по-скоро иде реч не за един отправител (традиционна медия), пускащ съобщение на обобщен и множествен консуматор, а за множество отправители, публикуващи различни ракурси на една и съща тема, към… неясно кого (Афандьопа 2007) . Мечтата на постмодерния писател! Или както забелязва Ал. Кръстев (Кръстев 2010), става дума за спускане на информация от източника до няколко блогъра, които чрез коментари и оценки я разпространяват до иначе индеферентни получатели.
Но все пак съществува и едно доста елегантно решение, което превръща всички социални платформи, наред с традиционните интернет ресурси в адекватна медия. Това са RSS емисиите. Те дават свободата да не проверявате всички ваши любими сайтове, а да се абонирате за тях. Така всеки път, когато отворите RSS четеца си (бил той на телефона, лаптопа, домашния или служебния компютър), да получите специално издаден за вас своего рода вестник. За съжаление, към момента, поради орязаната си функционалност и сложността за управление си остават по-скоро елитарен лукс, от една страна, а от другата социалните мрежи ги обричат на изчезване – вече почти няма сайт, които да не предлага функцията да вградите частта от него, която сте харесали във фейсбука си. Или казано по-красиво – социалните мрежи убиват това, което може да ги превърне в медия.
Сред твърде голяма част от пишещите за блоговете, много натрапчиво се набива на очи твърдението за блогът като медия. И не става дума само за българоезичните изследователи. И всички те търсят вървенето на блоговете към традиционния тип медии, изследват стилистиката, лъкатушенето ѝ в достигането на езика на медиите и т.н. В същото време се забелязва смесване между ясно личностна позиция и обобщена позиция в интернет базираните социални платформи (Спасов 2007), което се тълкува като преход на явлението от журналистическия език към блоговете и в това се търси началото на метормофата на блоговете в „пълноценни“ медии. На подобно мнение е и Георги Лозанов (Лозанов 2010), който пък достига до абсурдното за нас гледище, че не блоговете са медията, а интернет. По същата логика можем да твърдим, че и хартията само по себе си е медия, защото на нея може да се отпечата вестник, или че атмосферата е медия, защото в нея разпръскваме видео и звук – приписване на частна функция като обща характеристика на цялото.
Същевременно същите автори говорят и за влиянието, което развитието на web 2.0 има върху класическите медии – как ги е накарало да променят начините си за поднасяне на информация, да започнат да мислят интернет вариантите си не просто като електронно копие на традиционния си формат, а като отделна, вече социализирана, медия. И тук питаме, от къде е влиянието, и върху какво? Мисля, че въпросът беше достатъчно риторичен. А доколко наистина се случва „социализация“ на медии, би трябвало да се съгласим с мнението на Афандьопа (Афандьопа 2007), че по-скоро става дума за псевдодемократизация на общуването и да го допълним (от гледната ни точка 4 години след публикацията му), че по-скоро се родиха нови, паралелни онлайн медии, носещи името на традиционните – визираме рубрики от типа на интернет емисиите новини на btv, и отварянето на всички медии към публикации, оценявания, качване на съдържание от потребители и т.н.
Но защо блоговете, въпреки привидното си приближаване към медията носят само потенциал да се превърнат в медии? Както стана ясно от предходните раздели на настоящата статия, блоговете си остават преимуществено лична територия, и поради това, че лежат върху онлайн дневника , колкото и да се променят, все още носят усещането за субективност и индивидуалност на съдържанието. А коя медия желае това? Да не говорим в свободата на изразяване, давана от т.нар. уебписане, от която надали повечето блогъри ще са в състояние да се лишат при изискването за спазване на чист език. Дори е по-правилно да говорим за „бягство“ на журналисти от медиите в блоговете, които им дават свободата на изразяване не само в стилово, но и в идеологическо отношение.
От друга страна, самата комуникативна ситуация е различна – по-скоро иде реч не за един отправител (традиционна медия), пускащ съобщение на обобщен и множествен консуматор, а за множество отправители, публикуващи различни ракурси на една и съща тема, към… неясно кого (Афандьопа 2007) . Мечтата на постмодерния писател! Или както забелязва Ал. Кръстев (Кръстев 2010), става дума за спускане на информация от източника до няколко блогъра, които чрез коментари и оценки я разпространяват до иначе индеферентни получатели.
Но все пак съществува и едно доста елегантно решение, което превръща всички социални платформи, наред с традиционните интернет ресурси в адекватна медия. Това са RSS емисиите. Те дават свободата да не проверявате всички ваши любими сайтове, а да се абонирате за тях. Така всеки път, когато отворите RSS четеца си (бил той на телефона, лаптопа, домашния или служебния компютър), да получите специално издаден за вас своего рода вестник. За съжаление, към момента, поради орязаната си функционалност и сложността за управление си остават по-скоро елитарен лукс, от една страна, а от другата социалните мрежи ги обричат на изчезване – вече почти няма сайт, които да не предлага функцията да вградите частта от него, която сте харесали във фейсбука си. Или казано по-красиво – социалните мрежи убиват това, което може да ги превърне в медия.
Заключение
В заключение може да се каже, че наистина има взаимопроникване между традиционните медии и блоговете, но става дума за съзнателно усвояване на похвати и стратегии на социалните платформи от медиите, както и обратното, но web 2.0 явно се оказва доминиращата страна, което приема само това, което смята, че ѝ е нужно.
В заключение може да се каже, че наистина има взаимопроникване между традиционните медии и блоговете, но става дума за съзнателно усвояване на похвати и стратегии на социалните платформи от медиите, както и обратното, но web 2.0 явно се оказва доминиращата страна, което приема само това, което смята, че ѝ е нужно.
Библиография
Dean, Jodi. „The Death of Blogging.“ От Feedback and Capture in the Circuits of Drive, 33-61. Cambridge: Polity Press, 2010.
Sobel, Jon. State of the Blogosphere 2010 Introduction. 11 03, 2010. http://technorati.com/blogging/article/state-of-the-blogosphere-2010-introduction/ (accessed 01 29, 2011).
Афандьопа, О. „Web-медии 2:0.“ в. Култура, 30 ноември 2007 r.
Брезински, Ст. Журналистическа стилистика. Шумен, 2001.
Кръстев, А. „Генезис на блоговете и тяхната полза за българските политици.“ сп. Бизнес секретар, 2010: 18-21.
Лозанов, Г. „Блоговете са нов тип журналистика в медиата интернет.“ Капитал. 16 юли 2010 r. http://www.capital.bg/interaktiv/debati/7_medii_li_sa_blogovete/933618_georgi_lozanov_predsedatel_na_suveta_za_elektronni/ (отваряно на 16 март 2011 r.).
Мавродиева, И. „Българската блогосфера.“ Медии и обществени комуникации. януари 2011 r. http://media-journal.info/?p=item&aid=133 (отваряно на 16 март 2011 r.).
—. „Уебкомуникацията, или комуникация във и чрез мрежата: формална, неформална, верифицираща.“ сп. Бизнес Секретар, 2010: 2-7.
Спасов, О. „Време е за поглед отвъд Web 2.0.“ в. Култура, 11 януари 2008 r.
—. „Хибридизация на публичната и частна сфера в интернет: българските лични страници и блогове.“ сп. Социологически проблеми, 2007: 389-408.
Цонев, Г. Блогът като публична комуникация. 16 март 2011 r. https://georgetsonev.wordpress.com/2011/03/16/8/ (отваряно на 17 март 2011 r.).
[...] http://georgetsonev.wordpress.com/2011/03/17/%D0%B1%D0%BB%D0%BE%D0%B3%D1%8A%D1%82-%D0%BC%D0%B5%D0%B4… [...]
http://mavrodieva.wordpress.com/2011/09/01/%D1%81%D1%82%D0%B0%D1%82%D0%B8%D1%8F-%D0%B8%D0%BB%D0%B8-%D0%BF%D0%BE%D1%81%D1%82%D0%BE%D0%B2%D0%B5-%D1%81%D1%82%D0%B0%D1%80%D0%B8%D1%82%D0%B5-%D0%B8-%D0%BD%D0%BE%D0%B2%D0%B8%D1%82%D0%B5-%D0%B6%D0%B0/