Ако за Кал/Калиопа Стефанидис основният проблем е как да започне своето животоописание, то за нас е налице също не толкова лесната задача – как да започнем анализа си на навиците на един (псевдо)хермафродит. Или по-скоро откъде, и за да избегнем неудобното подскачане напред-назад из сюжетната линия, подреждаме анализа си с оглед на хронологичното развитие на фабулата. Затова ще започнем с „родих се два пъти: най-напред като момиче, в един необикновено лишен от смог ден в Детройт през януари 1960 г. […] В свидетелството ми за раждане е вписано името Калиопа Хелън Стефанидис.“  (Юдженидис, 2010, стр. 11), и за да резюмираме какво особено има в това момиче, кръстено на една от музите, добавяме, че Сурмелина Зизмо му беше не само пралеля. Тя му беше и баба. Баща му беше племенник на собствената си майка (и баща). Освен, че му се падаха баба и дядо, Дездемона и Лефти му бяха също и пралеля и прачичо. Родителите му му бяха и втори братовчеди, а Чаптър Илевън – и брат, и трети братовчед. И всичко това не би било чак толкова страшно, ако не беше и една мутация на рецесивен ген в петата хромозома  (Юдженидис, 2010, стр. 268). Този ген ще превърне обикновеното момиче, потомка на гръцки емигранти в митичния Тирезий – да бъде първо едно, а после – друго…

Отгледан като момиче, Калиопа се самоопределя като момиче, харесващо момичета. За да стане мъжът, харесващ жени.

Обектът на сексуалното предпочитание, поне според Имплицитпия автор, се определя от пола му – Кал пожелава да стане мъж, именно защото влечението към жените е това, което прави връзката между половата идентичност и сексуалността. И може би този избор се прави най-вече поради невъзможността Кали да обича своя Обект явно, нещо което на Кал би било позволено. Анализирайки това в книгата си „Intersex: a perilous difference“, Морган Холмс не без основание посочва, че Кали „отрича пълноправното право на лесбийските страсти и ги пренаписва като мъжка хетеросексуалност“  (Holmes, 2008, p. 93). Но не е ли редно в случая и да попитаме доколко Тирезий би бил в състояние да бъде част от една хомосексуална връзка, още повече че не става дума за любов, в смисъла разбиран от Платон (Платон, 2007), а за доста телесна и плътска, ако можем да си позволим да използваме терминологичния инструментариум на християнския Запад? Надали парадигмата на мислене, присъща апр иори, на митологичния Тирезий би била в състояние да понесе подобен род отношения – изземащата функциите на сексуален субект от мъжа жена противоречи на целия светоглед на Древна Гърция (Фуко, Грижата за себе си, 1994, стр. 33).

Но тук идва и голямата разлика между Митологичния Тирезий и Нашия Тирезий – възможността за осъществяване на сексуален акт.  Докато Митологичният се е радвал на твърде успешна кариера като куртизанка, то Нашият едва ли може да бъде каталогизиран като твърде напреднал в удоволствията на aphrodisia. Тази разлика идва по една чисто биологична причина – докато сменящият се пол на Древния, автоматично му подсигурява и подмяна на анатомията, то това не може да се каже за Кал – „Притежавам всички вторични полови белези на нормалния мъж, с изключение на един“  (Юдженидис, 2010, стр. 61). На базата на този факт, на Калиопа се налага да реконструира цялата парадигма на мъжествеността, грижливо пазена от бронята на дрехите, но с ясното самосъзнание за липсите в анатомията ѝ, които припознава като невъзможност за пълноценен сексуален живот, наричайки себе си „помагало за начинаещи“ (Юдженидис, 2010, стр. 429), и които (липси) ще се научи да пази грижливо – „но последната защита, широките, дискретни боксерки – тях не махам. Никога. Вместо това си тръгвам, като измислям някакво оправдание. Тръгвам си и никога повече не се обаждам. Като истински мъж“ (Юдженидис, 2010, стр. 146). И тъй като все пак се възприема като сексуален субект и определено му липсва аскезата на асексуалността, на Кал му се налага да сътвори мъжа във и от себе си, и то въпреки диагнозата и предписанията на д-р Лус – „като всеки новопокръстен в нова религия, в началото аз се престаравах […] Наперената ми походка не беше чак толкова различна от походката на безброй юноши, които се опитват да си придават мъжествен вид. И именно заради това беше убедителна. Самият ѝ  фалш я правеше достоверна“ (Юдженидис, 2010, стр. 593), „жените винаги си мислят, че това е маниер на кавалер от старата школа. Бавното темпо на опитите ми за сближаване. Мудността на попълзновенията ми. (Вече се научих да правя първата крачка, но не и втората)“(Юдженидис, 2010, стр. 312).

Именно тази неувереност в сексуалните практики, може да се проследи и в историята на момчето Кал, и в тази на момичето Калиопа – докато е донякъде оправдана при прохождането на Калиопа към момичетата, точно заради известното табу, доколкото го има, и доколкото тази хомосексуалност не е представена донякъде и като „прощъпулника“ към истинската сексуалност, даващ необходимия емперичен опит за успешното му стартиране, дотолкова е и оправдана при попълзновенията на Кал, отвеждащи до максималната крайна точка, в която е в състояние да остане „пълноправен“ мъж в очите на изграждащият мъжествеността му обект, никога нестигайки докрай. Полууспешният сексуален акт с брата на Калиния Неясен Обект е крайното посегателство над сескуалността на Музонаречената, което е и повратната точка в осмислянето, или по-скоро в утвърждаването в самата нея на самата нея като мъж. И тази крайност е същата, каквато срещаме по-късно в текста при съжителстващата с трудещата се чрез тялото си Кал андрогенно резистентната Зора, определяща себе си като хермафродит, спящ с жени, въпреки XY фромозомите си.

Надали бихме могли да си представим по-опасен капан за едно съзнание, което в отчаяното си да бъде обичано стига до „в Брюксел се влюбих в една барманка, която твърдеше, че необичайната ми анатомия не я притеснява. Изпитах такава благодарност (подчертаване наше, Г.Ц.), че я помолих да се омъжи за мен, макар да беше скучна, лишена от амбиции и си падаше скандалджийка.“CITATION Юдж10 \p 429 \l 1026  (Юдженидис, 2010, стр. 429)

Твърде показателно за вътрешното движение на сексуалността при Кал е именно, че съгражда собствения си образ по модела на един гей на средна възраст, видял в него момчето, и припознал го като пълноправен сексуален обект, именно поради мъжкото в него  (Юдженидис, 2010, стр. 604-605). Хомосексуалното, поне след Вестфал, в Запада се характеризира като особена чувствителност, своеобразно преобръщане на мъжко и женско – някаква странна вътрешна андрогинност, хермафродитизъм на душата (Фуко, Волята за знание, 1993, стр. 61).

Повествователят гради пълноцветна илюстрация колко трудно е да бъде класифицирано универсално сексът и половата идентичност и доколко двете (не) се припокриват. И започва да наслоява бои върху омировски стария проблем – доколко се раждаме такива, каквито сме, и доколко ни „обучават“ да бъдем такива…

Кал сам признава, че „ако търсите експеримент, с който да измерите до каква степен природата влияе на човек и до каква – възпитанието  не можете да измислите нищо по-подходящо от моя живот.” (Юдженидис, 2010) и всъщност изследва и проблематизира в дълбочина проблема.

Всъщност, това е спор, имащ точно двата дискурса, противопоставени от Кал – tabula rasa от една страна, позволяваща на културата на обществото ни да пише свободно върху белите дъски на съзнанието, и до известна степен да ни остави на самоизграждане и самоосъзнаване характерите, личните способности, половата и сексуална идентичност, независимо от това какво казват генетичните наслоявания, полагайки основната тежест върху свободната воля; а другата страна имаме тезиса, че всичко в живота е предопределено от наследените гени. А във времето, когато в живота на Калиопа се налага сблъсъка между двата ракурса, и то върху собствения ѝ гръб, тази полемика достига връхната си точка, подклаждана от наддаващите глас ЛГБТ[1] общности (Miller, 2002). А колко много тази полемика прилича на стария проблем в литературната теория доколко авторът създава произведението, и доколко времето, оказва влияние върху него – който твърде вероятно се стоварва и върху главата на самия Юдженидис.

            Но все пак повествователят се опитва да примири двете позиции – не само чрез въвеждането на Фатума, и себеизграждането си като хермафродит, имащ правото на свободна воля в избора си, но и чрез предопределеността на биологично равнище, ограничаваща полето на свободната воля. Но все пак не може да се отрече тежнението, което прави към постфройдистката страна, преплитайки я с темата за културата като построение на етноса и генетическото предразположение към нейното усвояване – „Прощавайте, че понякога изпадам в омировси настроения. Това също ми е генетично заложено.“ (Юдженидис, 2010, стр. 12)

Използвана литература:

Holmes, M. (2008). Intersex: a perilous difference. Изтеглено на 19 01 2011 r. от Google Books: http://books.google.com/books?id=YYTnmY2EelUC

Miller, L. (15. 09. 2002 r.). My Big Fat Greek Gender Identity Crisis. Изтеглено на 19. 01. 2011 r. от MyTimes/The New York Times: http://www.nytimes.com/2002/09/15/books/review/15MILLERT.html?pagewanted=all&pagewanted=print

Платон. (2007). Федър. (Б. Богданов, Прев.) София: Планета-3.

Фуко, М. (1993). Волята за знание. От М. Фуко, История на сексуалността (А. Колева, Прев., Том 1). Плевен: ЕА-Плевен.

Фуко, М. (1994). Грижата за себе си. От М. Фуко, История на сексуалността (А. Колева, Прев., Том 3). Плевен: ЕА-Плевен.

Фуко, М. (1994). Употребата на удоволствията. От М. Фуко, История на сексуалността (А. Колева, Прев., Том 2). Плевен: ЕА-Плевен.

Юдженидис, Д. (2010). Мидълсекс. (М. Попова, Прев.) Пловдив: Жанет 45.


[1] ЛГБТ (или ГЛБТ) е акроним, от първите букви на думите и означаващ всички лесбийки, гей, бисексуални и транссексуални хора.

Реклами

„Писмената дреха се крепи на езика, но и му се съпротивлява; тъкмо тази игра я създава. Реалната дреха е обременена с практически цели (защита, срам, украса). Те изчезват при „представената“ дреха, която вече не служи да предпазва, да покрива или да краси, а най-много да обозначи защитата, срама или украсата.“ (Барт, 2005)

Ще опитаме да направим анализ на вътрешното движение на облеклото на повествователя от „Мидълсекс“, на Джефри Юдженидис, през трите личности, които обладава, и които го изграждат – Калиопа, Кал и онзи преходен момент, в които Тя започва да става Той. Целенасочено избягваме символните значения на разглежданите откъси, подтикнати от идеята за изследване вътрешната логика на това движение, търсейки неговите мотиви само и единствено в настоящата и конкретна Литературна реалност.

Калиопа
При проследяването на описанията на облеклото, няма как да не изпъкне явната диспропорция при обличането от повествователя на Калиопа, спрямо обличането на Кал и формиращата се като мъж личност, условно нарече за улеснение на текущото изложение Хермафродитът. Докато двата условно мъжки образа са доста обстойно описани, и то в детайли, за облеклото на Калиопа не можем извлечем кой знае какви сведения – „ у мен като бебе, дори като момиченце, всички забелязвали една неловка, екстравагантна красота. Сама по себе си никоя от чертите ми не била както трябва, но всички заедно правели нещо пленително.“ (Юдженидис, 2010, стр. 294), „скоро прохождам. На кадрите от домашните филми на баща ми тичам от щастие към подаръците в ярки опаковки. В онези първи целулоидни Коледи приличам на натруфена инфанта. След като толкова дълго е мечтала за дъщеря, Теси не проявява мярка в облеклото ми. Розови полички, дантелени воланче, коледни панделки в косата ми. Аз не харесвам нито дрехите, нито бодливата елха и обикновено ме показват как драматично се заливам в сълзи…“ (Юдженидис, 2010, стр. 301-302). И все пак описанията са за най-ранното детство, след който период имаме само едно-единствено частично описание на 9-годишната Калиопа, „Аз нося къса пола и цикламен чорапогащник. На рамото ми виси бяла лачена чантичка с дълга дръжка.“ (Юдженидис, 2010). Това несъмнено разбужда интерпретаторското внимание. Този отказ от описателност може да има две възможни тълкувания:
– тъй като в този период от детството облеклото не е обект на целенасочен подбор от самия субект, а избор на родителите;
– Пубертетът. В процеса на съзряване, Калиопа е подложена на доста големи трансформации, които, по собствените ѝ думи, не се отразяват благотворно на външния ѝ вид, и които тя целенасочено прикрива.
Явно и двете са възможни, защото дрехите на Кал от периода на пубертета са описани, и точно с функцията на прикриващи случващото се под тях – „Калиопа, която бе облечена не с прозрачна туника, а с гащиризон, започна да се чувства много странно.“ (Юдженидис, 2010, стр. 498). Това несъмнено е следствие от опитите на момичето да прикрие себе си чрез пускането на дългата коса, в която се крие, чрез специалната система на преобличане, измислена от нея в гимназията, за да не се налага да я виждат гола в съблекалнята (Юдженидис, 2010, стр. 401-402), чрез нарочно носения, но така и ненапълнен сутиен – все малките трикове, с които се опитва да прикрие случващият ѝ се пубертет, който ще я превърне в момче – непохватните движения, широките рамене под палтото, „нещо, предопределено преди да се родиш, от което не можеш да избягаш, независимо колко се мъчиш“ (Юдженидис, 2010, стр. 563).
Но дали всъщност Кали е има собствен вкус към облеклото, преди приеме черния костюм и двуредните сака? Несъмнено – съдържанието на куфара при пътуването към д-р Лус несъмнено го показва – „всички дрехи в него бяха избрани лично от мен: пуловерите с кръгло деколте в основни цветове, ризите „Лакост“, кафените джинси. Палтото ми беше от „Папагало“, лимоненозелено с кокалени копчета във формата на рогчета.“ (Юдженидис, 2010, стр. 535).
И след срещата с д-р Лус на Калиопа ще се наложи да се превърне в Кал.

Хермафродитът

„Баба ми и дядо ми бяха побегнали от своя дом заради война. Сега, петдесет и две години по-късно, аз бягах от себе си. И имах чувството, че също си спасявам живота.“

Като дете на Афродита и Хермес, на Калиопа се налага да конструира образа на мъжа в себе си, и в света на околните. И за да го направи предприема бягство – бягство от себе си, за да може да открие и сътвори себе си – в свободата да ѝ бъде позволено да се осъществи както сама би желала.
В процеса на тази метаморфоза ще се наложи да репресира всичко, което е била досега, въпреки че никога няма да го отхвърли, или преодолее, а просто ще го помири с новото, което започва да открива в себе си и да твори за себе си. Затова и „извадих куфара си от дрешника. Но след като погледнах тюркоазеносините цветя, го смених с куфара на баща ми – сив „Самсонит“. Оставих в чекмеджетата полите и пуловера „Феър Айл“, както и сутиена. Сложих в куфара само тъмните дрехи, синя блуза по врата, ризите „Лакост“ и панталоните. Задържах чорапите и бельото и хвърлих в куфара тоалетната чантичка, без да изваждам нищо от нея.“ (Юдженидис, 2010, стр. 580), „Недалеч от автогарата в Скратън влязох да си потърся костюм в един магазин на „Армията на спасението“. Никой не ме попита нищо, но аз се престорих, че го купувам за брат си. Мъжките номера ме объркваха. Вземах саката едно по едно и дискретно ги доближавах до тялото си, за да видя дали биха ми станали. Накрая намерих един костюм горе-долу в моя размер, който изглеждаше здрав и подходящ за всякакво време. На етикета пишеше: „Мъжко облекло Дюренмат, Питсбърг“. Съблякох палтото си и след като се уверих, че никой не ме гледа пробвах сакото. Но не се почувствах момче. Не беше все едно обличаш сакото на баща си и се превръщаш в мъж.(подчертаване наше, Г.Ц.)“ (Юдженидис, 2010, стр. 587). А все пак „повечето от чорапите, които носех бяха неподходящи на цвят – розови, бели или с щампи. Бельото ми също не беше мъжко. В „Улуърт“ в Небраска си купих три чифта боксерки. Като момиче носех бельо с голям размер, а като момче – със среден. […] Избрах си дезодорант, самобръсначки за еднократна употреба и крем за бръснене. […] Взех си и мъжки портфейл. Не смеех да погледна момичето на касата, все едно си купувах презервативи.“ (Юдженидис, 2010, стр. 596)
Изграждайки образа на мъжа, Калиопа започва с онова познато залитване на всички тийнейджъри в страстта да бъдат големи и пораснали, поради което образа, които гради изглежда толкова правдоподобен – с битническия костюм, с твърде широко сако, и къс панталон над жълтокафявите обувки, с неуверената походка с ту поклащащи се рамене, ту поклащащи се бедра, която изглежда като отчаяния опит да бъдеш голям, което я и прави толкова правдободбна в гротескността ѝ. Чао, Калиопа, здравей, Кал! – „Звънецът над вратата в „Бръснарницата на Ед“ на автогарата в Скратън иззвъня весело. […] Псувните, бръсначите, четките за бръснене – всички тези неща ме приветстваха в мъжкия свят. […] Когато излизах от бръснарницата на Ед, вече бях нов човек. Ако изобщо ме забелязваха, минувачите, с които се разминавах на автогарата ме вземаха за ученик в близкото училище. […] Ако някой спреше погледа си на мен, щеше да си помисли, че си играя на маскарад, както обичат да правят тийнейджърите“ (Юдженидис, 2010, стр. 582-588)
И започва пътуването на автостоп, пътуване, в което „В един миг на магистрала осемдесет нещо прещрака в главата ми и внезапно аз усещам, че мога да го формулирам. Майръп и Силвия се отнасят с мен като със син. И под влиянието на тази колективна заблуда аз наистина се превръщам в техен син поне за кратко. Ставам индивид с мъжка самоличност.“ (Юдженидис, 2010, стр. 595). Момента, когато ще срещне опиталият се да изнасили момчето в нея Бен Шиър, от когото ще заеме бъдещата помпозна бронировка на облеклото, зад която ще крие тайната си от света на жените, и от когото ще избяга, за да отиде на Западния бряг.
До момента, в който, три месеца след бягството, сигналите до пъпната връв на Теси спрели, и тя решила, че Калиопа е мъртва. По времето, когато Кал се трудел в аквариума на публичния дом в Сан Франциско, под погледите на хетеросексуални мъжи, мечтаещи да се любят с жени с пениси, на хомосексуални клиенти, мечтаещи за женствени момчета, на лезбийки, мечтаещи за жени с пениси… (Юдженидис, 2010, стр. 641) Докато не нахлува полиция, и на Кал се налага чуе за смъртта на баща си. За чието погребение се прибира, но не като Калиопа, а като брат на Чантър Илевън, внук на Дездемона, за да изпълни старата традиция да пази на входа да не се върне духа на умрелия в къщата – едно мъжко задължение, което вече може да изпълнява. (Юдженидис, 2010, стр. 676-697)

Кал
„Зад волана седеше хубав мъж на трийсет и няколко години, облечен с палто от туид и жълд пуловер с шпиц-деколте. Карираната му риза беше разкопчана, но яката беше твърдо колосана. Официалното му облекло контрастираше с неговата дружелюбност. […] След известно време забелязах и други изискани подробности в облеклото му – копчетата за ръкавели с монограм, италианските обувки. Харесах го от пръв поглед. Шиър беше от онзи тип мъже, какъвто аз исках да стана.„(подчертаване мое, Г.Ц.) (Юдженидис, 2010, стр. 599-600) Това е и рождението на Кал Стефанидис. Или поне раждането на неговото облекло. Облекло, което ще бъде онази защита от света, която ще му позволява да функционира като мъж, какъвто хромозомно е, и като какъвто изглежда, но когото не може да бъде всецяло, поради една приумица на рецесивен ген в петата хромозома, отредила му животът му да бъде по средата на съвременното разбиране за полова принадлежност. Но как всъщност изглежда Кал през 2001? „Пурите и двуредните костюми са малко прекалени. Напълно го съзнавам. […] И така, с костюма си шит по поръчка, и с карираната си риза, пушех среднодебела пура, докато огъня в кръвта ми стихна. […] четирийсет и една годишен мъж с въздълга чуплива коса, тънки мустаци и козя брадичка. Един вид съвременен мускетар“ (Юдженидис, 2010, стр. 60-61). И тук възниква резонният въпрос защо му е на Кал да се самоопределя като мъж, след като така старателно се опитва да изгради един нетипичен образ, които хората възприемат? Извитите вежди, дяволската усмивка, пламъчетата в очите – един фавн в огледалото (Юдженидис, 2010, стр. 657)?
Защото това е единствения начин, по който е в състояние да функционира – явно за повествователя половата принадлежност е тази, която определя сексуалното влечение, а сексуалното влечение на мъжа, привлечен от току-що родилия се Кал е това, което стъпва в основата на самоидентифицирането му като сексуален обект (оттам и субект – в класическото разбиране, мъжът е субект на сексуалния акт; приемащият да бъде обект на този акт мъж просто делегира правата си на партньора си, временно приемайки позицията на обект, запазвайки правото, и възможността си, да бъде деятел) в ролята му на мъжа, чието самосъзнание се ражда в караваната. Този трийсет и няколко годишен мъж е инициацията, докато по-скоро мниният сексуален акт в бараката в гората с брата на Неясния Обект е повече, или по-малко, сексуално насилие върху харесващата жена Кали.
Точно поради това му построение като мъж, на Кал се налага да се отбранява от околния свят чрез облеклото си – поради страха и срама (Юдженидис, 2010, стр. 145) околният свят да не надникне отвъд, да види голото му тяло, което ще разруши мъжа в него и проекцията му в света. „Когато срещна жена, която харесвам и която като че ли ме харесва, аз се отдръпвам. Често вечер, като отида на заведение и добия кураж от доста скъпото риоха, аз забравям за физическото си затруднение и си позволявам да се надявам. Шитият по поръчка костюм пада. Ризата „Томас Пинк“ също. Дамите неизменно се впечатляват от физическата ми форма. (Под бронята на двуредните сака има още една – от напомпани в залата мускули.) Но последната защита, широките, дискретни боксерки – тях не махам. Никога. Тръгвам си и никога повече не се обаждам. Като истински мъж.“ (Юдженидис, 2010, стр. 146)
„След определена възраст хората не бива да си свалят дрехите…“ (Юдженидис, 2010, стр. 313)
„Поло от камилска вълна, спортно сако от туид и джинси. Както и обувки от кордован, ръчно изработени…“ (Юдженидис, 2010, стр. 312) Ето го пак сакото от туид, пуловера, джинсите, скъпите обувки. Но този път ги носи Кал, а не Шиър. Когато отива на ексурзия за уикенда с Джени. Сексуалната игра, с която е забранена. Както е забранена и с проститутките, които „виждаха копринения ми шал, панталоните „Зеня“, лъснатите обувки. Виждаха парите в потрфейла ми. Хало, викаха.“ (Юдженидис, 2010, стр. 414)
Хало, хало, господин Хермафродит!

Използвана литература
Барт, Р. (2005). Системата на модата. (М. Горчева, Прев.) София: Агата-А.
Юдженидис, Д. (2010). Мидълсекс. (М. Попова, Прев.) Пловдив: Жанет 45.

Статията изследва съвременното състояние на българските блогове, с оглед на тяхната еволюция като относително ново явление в България, което засилва своето влияние и се утвърждава не само чрез лавинообразното си завладяване на българоезичната онлайн действителност, но и чрез ясното му смесване с публицистиката (преимуществено с онлайн разновидността ѝ).Разглежда проблема за преплитането на медия и блог, в контекста на различните видове блогове и пред вид социалния им характер, с оглед на досегашното им развитие, на базата на което се правят теоретични обобщения и прогностика относно бъдещето им развитие.В последните 5 години кръгозора на множество изследователи, от редица научни сфери – като се започне от невъобразимото многообразие на хуманитаристиката, та се стигне до теорията на информатиката и информационните технологии, се обърна към така наречените социални мрежи, или както условно се наричат Web 2.0. Забележитен е фактът, че всички те говорят за едно смесване между социалните платформи и другата „виртуална реалност“, характеризираща се със своята периодичност – медиите. И твърде голяма част от тези изследователи намират това смесване за видимо, и то в полза на медиите. Нова главнна буква по темата беше проектозакон от лятото на миналата година, където блоговете се приравняваха на медия.
Подобно построение е до голяма степен плод на недовиждане при обобщаванията на иначе твърде точно формулирани тези, въз основа на наблюдения.
За нас такова смесване между медия и блог, е не само теоретически възможно, но и напълно случващо се в момента, но в посока на инкорпориране на типа комуникация, присъщ на социалните платформи в мрежата в съвременните български медии.
Настоящото писане ще се опита да го докаже.
История на блога
Всеобщо признато е схващането, че първообраз на съвременните блогове са онлайн дневниците. Пръв подобен дневник се смята „Отвореният дневник“ на Клаудио Пинянез, чиято първа публикация е от 24.11.1994г. Изобщо не е за подценяване фактът, че това е и манифестна публикация – там Пинянез обяснява функцията на страницата: „Неизказани мисли, точно затова пиша този отворен дневник. За чувства, идеи, прочувствени мисли, които никое приятелско ухо не е успяло да чуе“ (по Кръстев, 2010).
В последните дни на 1997-ма Джон Бъргър използва думата weblog, с който описва списъка с линкове, събирани от прекараното време в интернет. Питър Мерхолц разделя термина на две думи – we blog, откъдето идва и днешното наименование. Поради спецификата на английския език, където една и съща дума може да функционира и като име, и като глагол, постепенно blog се намалага и като глагол, от който се образува името за деятел blogger. За негов баща се смята Ивън Уилямс, като той създава безплатна платформа за лични дневници Blogger.com през 1999г. (Кръстев 2010). До този момент блоговете са поле за изразяване на тесен кръг. Този факт коренно се променя по време на събитията на 11 септември 2001г., когато благодарение на личните коментари и свидетелства на блогъри, блоговете стават бърз източник на информация.
С постепенното си налагане във все по-широки кръгове от обществото, се забелязва разрастване на свързаността между потребителите, които създават връзки и препратки към други сайтове и така се образуват цели възли от взаимосвързани сайтове.
Натрупването на множество активни блогъри довежда от една страна до образуването на блог-агрегатори, обединяващи на едно място на публикации от различни блогове, и от друга до така наречената „смърт на блоговете“, изразяваща се в отдръпване на масата от активното блогване.
Съвременно разбиране за блог
Блогът (контаминация от англ. web, мрежа, и log, дневник, или мрежови дневник) е вид сайт или част от сайт. Блоговете обикновено се поддържат от личност(и), редовно вписващ(и) коментари, описание на събития, или всякакъв друг вид информация, била тя в писмен вид, във формата на графика, видео или аудио. Съобщенията се показват в обратно хронологичен ред. В общия случай, блоговете са интерактивни и позволяват пасивна форма на комуникация, чрез оставяне на коментари от читателите относно публикацията, освен ако тази опция не е забранена за конкретното съобщение, или блог изцяло. Блоговете се използват като трибуна за свободен глас, и по-нетипично – във функцията да формират и/или видоизменят общественото мнение (Мавродиева 2011).
Видове блогове
Според проучване на цялата блогосфера през 2010 год. 49% от блогърите са от САЩ, 29% от ЕС, 12% от Азия и Тихоакеания, а останалите 10% са поделени между Канада, Мексико и страните от Южна Америка (Sobel 2010). 65% от всички тях блогват като хоби, за 13% това е просто странична дейност, въпреки че отделят значително време по нея, 21% са самонаетите блогъри, или хората със свободни професии, които до известна степен рекламират себе си като пазарен продукт чрез блоговете си, а незначителният 1% са корпоративните блогове.
Както става видно от посочените статистики, блогването е доста жизнен процес на обмен на информация, твърде често не просто информативно, а и с ясни манипулиращи цели. Затова се налага и блоговете да бъдат класифицирани, като към момента има две основни систематизации (Мавродиева 2011) :
– лични, корпоративни и тематични;
– индивидуални, групови и корпоративни.
Twitter или смъртта на блоговете
През 2006-та година се появява нова платформа за блогване – twitter, като революционното в нея е ограничаването на дължината на съобщението до 160 знака – точно колкото е стандартната дължина на един SMS. Тази наглед твърде безперспективна идея днес е в челната тройка по нетна стойност сред социалните мрежи, оценена на 7,7 млрд. долара. Явно тя се оказва силно адаптивна, защото преди години през мрежата ѝ беше пуснато съобщение от орбитална станция в космоса; в редица големи държави системата поддържа обновяване на съдържанието чрез SMS от мобилни телефони. И резонният въпрос – защо? Ние виждаме в това не само отражение на бързо развиващата се тенденция за така нареченото уебписане, за което ще стане дума по-долу, но и ефекта на умората, или пренасищането.
През лятото на 2007г. се отчита отдръпване от блогове, въпреки непрекъснато нарастващия им брой. Или както се изразява Дийн, „блоговете са били убити от скука, успех, и дори по-нови медии“ (Dean 2010, 33). Става дума от съзнателно отдръпване, поради изчерпването на желанието на блогърите да списват достатъчно често и липсата на какво ново да се каже вече – „Едни и същи хора, казващи едни и същи неща. Отегчаващо. Отегчаващо. Отегчаващо“ (Dean 2010, 33). Това е вече смъртта на блога, такъв какъвто го имахме досега – трибуна за лична изява. Както отбелязва същият автор, от тогава насетне се забелязва засилване на списването на блог с търговски цели, или значителен превес на активността и читаемостта на новинарските, или колективните/тематичните блогове (Dean 2010).
Българската блогосфера
Всички пишещи по въпроса са единодушни, че всички тенденции за развоя на блоговете към момента се движат с няколкогодишно закъснение спрямо Запада. Като начало на българските блогове се смята блога на Георги Варзоновцев, започнат в началото на 2001г. (Кръстев 2010). Повечето изследователи говорят за закъснение от 4-5 години. По-интересна перспектива дава Орлин Спасов, изтъквайки че в съвременното общество подобно деление на тук и там не е уместно, защото чрез интернет вече всичко е тук – един процес започнал вече веднъж някъде, доста бързо се догонва във всички останали части на света (Спасов 2008). Симпатизираме на подобно схващане, именно защото в момента в България се забелязва „скоростно догонване“ – декларативното отдръпване на Светла Иванова от официалното и репрезентативно списване.
Българската блогосфера от гледище на теория на комуникацията
При наше проучване върху част от най-посещаваните български блогове от всяка една от горепосочените категории, и вземайки предвид адресат, адресант, вид и форма на събощението, комуникативните канали, вида, кода, контекста и целта на комуникацията, стигнахме до следните изводи:
 Блоговете имат индивидуален адресант, насочил събощението си към колективен адресат.
 Адресатът винаги остава косвен, като най-голяма степен на прецизираност на евентуалния възприемател имаме при корпоративния, следван от тематичния блог. Личния блог предоставя най-широко, и почти неконтролируемо, поле за адресат.
 Блоговете са предимно писмени форми на общуване. Наред с буквената графика, често се прибягва и до други графични модели, подсилващи ефекта от внушението. Именно затова личната стилистика на адресанта, както и възможностите му да създава адекватен облик на съобщението е решаваща при акта на комуникация, защото осигурява публика за отправеното съобщение.
 Избягват се слухови, или синкретични по своя код съобщения – явно поради усещането за влизане в полето на подкаста, или на сайтовете на видеообмен.
 Комуникацията все пак си остава йерархична – по-скоро става дума за множество монолози, които могат да бъдат пасивно коментирани, отколкото за диалогична форма на общуване.
 Твърде широк контекст – най-вече поради възможността за целенасочен свободен избор от страна на отправителя на съобщението. Характерна е възможността за висока степен на динамика на конкретния констекст – с оглед конкретното съобщение, темата му, или цялостен завой в идеологията на блога.
 Целта на блоговете е основно възействаща, като чисто информативната е най-тясно застъпена, а споделянето е сърцевината на комуникативния акт, от която другите две произлизат (Цонев 2011).
Уебписането
Не е нужно да се цитира когото и да е по отношение на новата действителност на писане, защото на всички ни е пределно ясно, поради всекидневното ни сблъскване с проблема, че начина на писане сериозно се променя. Все повече се налага едно, както се струва на повечето хуманитаристи, силно математизирано писане – кратки и прости изречения, силна информативна наситеност, извеждане на темата/темите още в началото на текста, обособяване на линкове при ключови думи, цитирания, силната накъсаност при представяне на множество тези в един текст – на всяка теза отговаря един абзац (Мавродиева 2010), напълно ясна осъзнатост на употребата на стилистично маркирани форми и синкретични по същността си съобщения (Цонев 2011). Дори се появиха своего рода теоретици на уебписането, като Garth Buchholz.
Това повлича със себе си и промяна на нагласите на читателите.
Напоследък вес повече се налага мнението, че проводник и утвърдител на такова писане са програмите за интернет комуникация, които служат основно за писмен тип комуникация, но предвид реалното време на случване на комуникативния акт, се налага силна синтезираност и езикова икономия, изразяваща се в съкращения, от една страна, и в проникване на фонетичен тип писане на основата на разговорния език, от друга. В този тип комуникация се забелязва силното влияние на английския език, откъдето се черпят не само лексеми, словоформи и корени, но и дори готови съкращения, наред с доста добре осъзнатият конотативен потенциал на текстовата графика – все повече се утвърждава писането на кирилица като стилово неутрално, а използването на всякакви други графични средства за изразяване на съдържание на български език се смятат за стилистично маркирани в една или друга посока. Както отбелязват някои (Мавродиева 2010), в момента блогърите все още търсят своята стилова ниша. Но не смятаме, че за някого би било изненада, ако кажем, че сега-засега езикът на блогърите силно клони към разговорния език, като същевременно използва похвата на колажирането, които редица изследователи намират в новата ни публицистика.
Смятаме, че е напълно адекватно този развой да бъде погледнат и през погледа на естествения развой на разбирането за писане и четене – както имаме развой от големия размах на европейските реалисти от 19 век до малоформатните романи от средата и края на 20 век (да сравним например Балзак с Камю). На съвременно равнище „стария“ начин на писане все повече се възприема за елитарен, а новият – уебписането, за един вид демократичен. Тоест нагласите са вече не стилистика -> послание/информация, а информация -> стилистика. Навярно някъде тук се корени и бурния разцвет на т.нар. масова литература, въпреки успешното адаптиране на някой съвременни американски автори към „елитарна литература“ в съобразен с масовото писане стил (Джефри Юдженидис, например).
Медийният потенциал
Сред твърде голяма част от пишещите за блоговете, много натрапчиво се набива на очи твърдението за блогът като медия. И не става дума само за българоезичните изследователи. И всички те търсят вървенето на блоговете към традиционния тип медии, изследват стилистиката, лъкатушенето ѝ в достигането на езика на медиите и т.н. В същото време се забелязва смесване между ясно личностна позиция и обобщена позиция в интернет базираните социални платформи (Спасов 2007), което се тълкува като преход на явлението от журналистическия език към блоговете и в това се търси началото на метормофата на блоговете в „пълноценни“ медии. На подобно мнение е и Георги Лозанов (Лозанов 2010), който пък достига до абсурдното за нас гледище, че не блоговете са медията, а интернет. По същата логика можем да твърдим, че и хартията само по себе си е медия, защото на нея може да се отпечата вестник, или че атмосферата е медия, защото в нея разпръскваме видео и звук – приписване на частна функция като обща характеристика на цялото.
Същевременно същите автори говорят и за влиянието, което развитието на web 2.0 има върху класическите медии – как ги е накарало да променят начините си за поднасяне на информация, да започнат да мислят интернет вариантите си не просто като електронно копие на традиционния си формат, а като отделна, вече социализирана, медия. И тук питаме, от къде е влиянието, и върху какво? Мисля, че въпросът беше достатъчно риторичен. А доколко наистина се случва „социализация“ на медии, би трябвало да се съгласим с мнението на Афандьопа (Афандьопа 2007), че по-скоро става дума за псевдодемократизация на общуването и да го допълним (от гледната ни точка 4 години след публикацията му), че по-скоро се родиха нови, паралелни онлайн медии, носещи името на традиционните – визираме рубрики от типа на интернет емисиите новини на btv, и отварянето на всички медии към публикации, оценявания, качване на съдържание от потребители и т.н.
Но защо блоговете, въпреки привидното си приближаване към медията носят само потенциал да се превърнат в медии? Както стана ясно от предходните раздели на настоящата статия, блоговете си остават преимуществено лична територия, и поради това, че лежат върху онлайн дневника , колкото и да се променят, все още носят усещането за субективност и индивидуалност на съдържанието. А коя медия желае това? Да не говорим в свободата на изразяване, давана от т.нар. уебписане, от която надали повечето блогъри ще са в състояние да се лишат при изискването за спазване на чист език. Дори е по-правилно да говорим за „бягство“ на журналисти от медиите в блоговете, които им дават свободата на изразяване не само в стилово, но и в идеологическо отношение.
От друга страна, самата комуникативна ситуация е различна – по-скоро иде реч не за един отправител (традиционна медия), пускащ съобщение на обобщен и множествен консуматор, а за множество отправители, публикуващи различни ракурси на една и съща тема, към… неясно кого (Афандьопа 2007) . Мечтата на постмодерния писател! Или както забелязва Ал. Кръстев (Кръстев 2010), става дума за спускане на информация от източника до няколко блогъра, които чрез коментари и оценки я разпространяват до иначе индеферентни получатели.
Но все пак съществува и едно доста елегантно решение, което превръща всички социални платформи, наред с традиционните интернет ресурси в адекватна медия. Това са RSS емисиите. Те дават свободата да не проверявате всички ваши любими сайтове, а да се абонирате за тях. Така всеки път, когато отворите RSS четеца си (бил той на телефона, лаптопа, домашния или служебния компютър), да получите специално издаден за вас своего рода вестник. За съжаление, към момента, поради орязаната си функционалност и сложността за управление си остават по-скоро елитарен лукс, от една страна, а от другата социалните мрежи ги обричат на изчезване – вече почти няма сайт, които да не предлага функцията да вградите частта от него, която сте харесали във фейсбука си. Или казано по-красиво – социалните мрежи убиват това, което може да ги превърне в медия.
Заключение
В заключение може да се каже, че наистина има взаимопроникване между традиционните медии и блоговете, но става дума за съзнателно усвояване на похвати и стратегии на социалните платформи от медиите, както и обратното, но web 2.0 явно се оказва доминиращата страна, което приема само това, което смята, че ѝ е нужно.

Библиография
Dean, Jodi. „The Death of Blogging.“ От Feedback and Capture in the Circuits of Drive, 33-61. Cambridge: Polity Press, 2010.
Sobel, Jon. State of the Blogosphere 2010 Introduction. 11 03, 2010. http://technorati.com/blogging/article/state-of-the-blogosphere-2010-introduction/ (accessed 01 29, 2011).
Афандьопа, О. „Web-медии 2:0.“ в. Култура, 30 ноември 2007 r.
Брезински, Ст. Журналистическа стилистика. Шумен, 2001.
Кръстев, А. „Генезис на блоговете и тяхната полза за българските политици.“ сп. Бизнес секретар, 2010: 18-21.
Лозанов, Г. „Блоговете са нов тип журналистика в медиата интернет.“ Капитал. 16 юли 2010 r. http://www.capital.bg/interaktiv/debati/7_medii_li_sa_blogovete/933618_georgi_lozanov_predsedatel_na_suveta_za_elektronni/ (отваряно на 16 март 2011 r.).
Мавродиева, И. „Българската блогосфера.“ Медии и обществени комуникации. януари 2011 r. http://media-journal.info/?p=item&aid=133 (отваряно на 16 март 2011 r.).
—. „Уебкомуникацията, или комуникация във и чрез мрежата: формална, неформална, верифицираща.“ сп. Бизнес Секретар, 2010: 2-7.
Спасов, О. „Време е за поглед отвъд Web 2.0.“ в. Култура, 11 януари 2008 r.
—. „Хибридизация на публичната и частна сфера в интернет: българските лични страници и блогове.“ сп. Социологически проблеми, 2007: 389-408.
Цонев, Г. Блогът като публична комуникация. 16 март 2011 r. https://georgetsonev.wordpress.com/2011/03/16/8/ (отваряно на 17 март 2011 r.).

Текстът представлява курсов проект по Форми и аспекти на публичната комуникация, с ръководител доц. д-р Ваня Зидарова

Блогът (контаминация от англ. web, мрежа, и log, дневник, или мрежови дневник) е вид сайт или част от сайт. Блоговете обикновено се поддържат от личност(и), редовно вписващи коментари, описание на събития, или всякакъв друг вид информация, била тя в писмен вид, във формата на графика, видео или аудио. Съобщенията се показват в обратно хронологичен ред.
В общия случай, блоговете са интерактивни и позволяват пасивна форма на комуникация, чрез оставяне на коментари от читателите относно публикацията, освен ако тази опция не е забранена за конкретното съобщение, или блог изцяло.
Като форма на комуникация (или на себеизразяване), базиран върху онлайн дневника, се появява през 1997год., като насетне ролята му нараства все повече, и в момента дори се наблюдава тенденцията блоговете да се използват като трибуна за свободен глас, и по-нетипично – във функцията да формират и/или видоизменят общественото мнение (Мавродиева, 2011).
Според проучване на цялата блогосфера, както се нарича сумарното тяло на всички блогове, които поради априорното си съществуване в интернет, позволяват да се водят „мълчаливи диалози“ помежду им, а и явно препращане и цитиране, през 2010 год. 49% от блогърите са от САЩ, 29% от ЕС, 12% от Азия и Тихоакеания, а останалите 10% са поделени между Канада, Мексико и страните от Южна Америка (Sobel, 2010). 65% от всички тях блогват като хоби, за 13% това е просто странична дейност, въпреки че отделят значително време по нея, 21% са самонаетите блогъри, или хората със свободни професии, които до известна степен рекламират себе си като пазарен продукт чрез блоговете си, а незначителният 1% са корпоративните блогове.
Към момента, в България има близо 4000 блога, като активни са над 3300 (TopBlogLog, 2011).
Както става видно от посочените статистики, блогването е доста жизнен и повсеместен процес на обмен на информация, твърде често не просто информативно, а и с ясни манипулиращи цели. Затова се налага и блоговете да бъдат класифицирани, като към момента има две основни систематизации (Мавродиева, 2011) :
– лични, корпоративни и тематични;
– индивидуални, групови и корпоративни.
От дадените класификации личи единството в идеята за класифицирането, като разликите са само в областта на именуването – за нас лични и индивидуални, както и групови и тематични напълно съвпадат по обема на своето терминологично съдържание.
Целта на настоящия проект е да изследва комуникативните аспекти на 3 блога от различните типа, като така да се изведат общите положения (ако има такива) помежду им и да се открият типологичните свойсвта, наред с индивидуалните характеристики.
Обект на проекта са:
1. Блогът на Иво Инджев – като представител на индивидуалните;
2. Блогът Царството на Бу – като групов, или тематичен;
3. Блогът на MaxTelecom – като корпоративен.

КОМУНИКАТИВНА СИТУАЦИЯ НА БЛОГОВЕТЕ:
Адресант
1. Иво Инджев – постоянен, личен, неколективен, явен. Всички съобщения са лични от собственика на блога, освен в случайте, когато съдържат цитат от чужда публикация, но в такъв случай или има коментар от адресанта, или самият подбор на цитираното съдържание може да се приеме като достатъчно смислоносещ подбор. Адресанта е явно назован в името на блога и авторството му се подразбира.
2. Царството на Бу – личен, неколективен, явен. В блога е описан отправителят на съобщенията, като по подразбиране той е автора на всички съобщения.
3. MaxTelecom – колективен, скрит, постоянен. Всички публикации са без изяснено лично авторство, тоест могат да се смятат за колективни, от целия екип на фирмата. Поради това авторството е постоянно, и се подразбира като винаги присъщо на колективния автор. Поради това адресантът е скрит – за адресата никога не става ясно кой е конкретния отправител на информационния поток.
Адресат
1. Иво Инджев – колективен, косвен. Поради спецификата на блога, публиката е твърде широка, и въпреки конкретния подразбиращ се адресат, към когото е насочено съобщението, и пред вид факта, че адресанта е публична личност, няма как да се специализира детайлно читателят.
2. Царството на Бу – колективен, косвен. В сравнение с личния, и с корпоративния блог, адресатът на тематичния е твърде стеснен, въпреки че все пак подрабиращата му се косвеност предполага липса на възможност за детайлно филтриране на получателя на съобщението, тематичността му не предполага случайни читатели.
3. MaxTelecom – колективен, косвен. Най-голяма степен на прецизираност на адресата – предполаганите и реалните читатели почти напълно съвпадат.
Съобщение
1. Иво Инджев – вербално. Цялото комуникативно съобщение е изградано само във езикова форма.
2. Царството на Бу – вербално, невербално-графично. Доминантата на съобщението пада върху езиковия му облик, който е допъленен с нагледни илюстрации, таблици, графики и т.н. с цел по-голяма нагледност и образност.
3. MaxTelecom – предимно вербално, невербално-графично. Съобщението е в значителната си част езиково, като към него има прикрепени минимално количество графики, снимки, с цел илюстроване на езиковото съобщение.
Форма на съобщението
1. Иво Инджев – писмено. Следователно косвена комуникация. Носещите повече информативна, или убеждаваща/манипулативна части от съобщението са отделени графично чрез удебеляване, курсив, използване само на главни букви. Използва се само един шрифт, в един цвят, за всички публикации.
2. Царството на Бу – писмено. Следователно косвена комуникация. Носещите повече информация части, или отговорите, на които се отговаря, са отбелязани в курсив, одебелени са, в различен шрифт и цвят; отговорите и систематизираната информация е представена в списъчен вид.
3. MaxTelecom – писмено. Следователно косвена комуникация. Всяка публикация има графично отделено резюме, оформено като подзаглавие. Отделните части на съобщението са отделени с микрозаглавия, които са одебелени. Името на фирмата е винаги представено в маркиран цвят – червено. Същинският текст на съобщението е графично неутрален.
Комуникативни канали
1. Иво Инджев – зрителен. Използва само зрителния канал.
2. Царството на Бу – зрителен. Използва само зрителния канал. Възможни, но редки, препратки в публикация до смесени – звуково-зрителни източници.
3. MaxTelecom – зрителен. Използва само зрителния канал.
Вид комуникация
1. Иво Инджев – йерархична. Класически пример за информиран, даващ информация на възприемащ. Реален диалог, променящ комуникацията е невъзможен. Възможността за коментиране не превръща комуникативния акт в диалог, защото темата е поставена от адресанта, и евентуалният диалог във формата на коментари, би бил не между адресант и адресат на блоговото съобщение, а измежду неговите адресати, коментиращи го, като включването на първоначалния адресант изобщо не е вътрешнозадължителна.
2. Царството на Бу – йерархична. Споделяне на информация и опит от адресанта с адресатите. Възможна демократична (диалогична) комуникация между множеството адресати на съобщението.
3. MaxTelecom – йерархична. Довеждане на адресатите до знание относно новини свързани или фирмата, или с теми, косвено засягащи предмета ѝ на дейност.
Код
1. Иво Инджев – езиков, в потенциална комбинация с други визуални. Адресантът се придържа към публицистичния стил с всичките му присъщи особености, като се забелязва ясно очертана тенденция да се придържа максимално близко до книжовноезиковата норма и активния речников запас, като прибягванията до пасивния речник, или дори минималните отклонения са силно стилово маркирани. Наблюдава се тънък усет за проблематизиране по темата на съобщението, посредством чисто езикови похвати.
2. Царството на Бу – езиков, с честа комбинация от други визуални. Използва се основно разговорен стил, или по-скоро градско койнѐ, придържащо се в основни линни до правописа, но все пак служещо си с жаргонизми, битовизми и т.н, наред със специфична (терминологична и социолно детерминирана) лексика. Отклоненията са маркирани стилово, или опитват да пресъздадат усещане за пряко общуване. Същият ефект се цели и със характерни за устното общуване синтактични конструкции.
3. MaxTelecom – езиков, почти задължително с други визиуални средства. Силно придържане към книжовния език, стилова близост до информационния бюлетин и деловия стил – с липса на стилови украси, за сметка на относително богата терминологична и професионална лексика.
Контекст
1. Иво Инджев – социо-политически. Целенасочено занимаване с щекотливите въпроси на обществото и политиката в момента. Поради това е избрана изчистена форма на графичния дизайн на блога, за да пада акцентът върху написаното, и не върху формалната му страна, а от съдържателната.
2. Царството на Бу – битов. Целенасочено се търси закачливостта в изгледа, за да може информацията да бъде получена като споделена – нарочно бягство от опосредствеността. Основната тематика на блога се разнообразява със странична информация, която е подбрана така, че да отговоря на интересите на подражбиращата се аудитория и по този начин да осигурява редовна четаемост.
3. MaxTelecom – корпоративен. Тъй като целѝ довеждане на информация до (евентуалните си) клиенти, се търси ясно сходство с основния корпоративен сайт – постигане на корпоративна идентичност, вдъхваща достоверност на публикуваното в блога.
Цел на комуникацията
1. Иво Инджев – повлияване. Чрез проблематизиране се целѝ повлияване върху общественото мнение по значими проблеми. Информативността е на втори план.
2. Царството на Бу – информиране. Споделяне на ценна за комуникантите информация и опит.
3. MaxTelecom – информиране. Осигуряване на адресатите информация, която адресантът смята за важна и съществена.

ИЗВОДИ:
Блоговете остават, и затвърждават своето поле, като форми за комуникация, имащ индивидуален адресант, насочил събощението си към колективен адресат.
Адресатът винаги остава косвен, като най-голяма степен на прецизираност на евентуалния възприемател имаме при корпоративния, следван от тематичния блог. Личния блог предоставя най-широко, и почти неконтролируемо, поле за адресат.
Блоговете са предимно писмени форми на общуване. Наред с буквената графика, често се прибягва и до други графични модели, подсилващи ефекта от внушението. Именно затова личната стилистика на адресанта, както и възможностите му да създава адекватен облик на съобщението е решаваща при акта на комуникация, защото осигурява публика за отправеното съобщение.
Избягват се слухови, или синкретични по своя код съобщения – явно поради усещането за влизане в полето на подкаста, или на сайтовете на видеообмен.
Основният комуникативен канал е зрителният, а самата комуникация все пак си остава йерархична – по-скоро става дума за множество монолози, които могат да бъдат пасивно коментирани, отколкото за диалогична форма на общуване.
Твърде широк контекст – най-вече поради възможността за целенасочен свободен избор от страна на отправителя на съобщението. Характерна е възможността за висока степен на динамика на конкретния констекст – с оглед конкретното съобщение, темата му, или цялостен завой в идеологията на блога.
Целта на блоговете е основно въздействаща, като чисто информативната е най-тясно застъпена, а споделянето е сърцевината на комуникативния акт, от която другите две произлизат.

Библиография
TopBlogLog. (29 01 2011 r.). Изтеглено на 29 01 2011 r. от http://topbloglog.com/68
Sobel, J. (2010, 11 03). State of the Blogosphere 2010 Introduction. Retrieved 01 29, 2011, from Technorati: http://technorati.com/blogging/article/state-of-the-blogosphere-2010-introduction/
Мавродиева, И. (Януари 2011 r.). Българската блогосфера. Изтеглено на 29 01 2011 r. от Медии и обществени комуникации: http://media-journal.info/?p=item&aid=133