Телефонни обаждания на Боланьо

Винаги съм обожавал европейската литература на 20. век. Заради тази ми мономания (както биха казали европейските писатели от 19. век) твърде рядко чета книга, написана отвъд океана – с някои изключения (които обаче затвърждават правилото ми).
Никога не съм могъл да вникна в „южната душа“. А това ми създава проблеми с „обработката“ на гръцката, италианската, испанската и португалската литература – прекалено са ми пищни, страстни, показни.
Не че и страстта, чувствеността, непрекъснатото говорене за любов, преследването ѝ не ми сториха чужди при Боланьо. Но има нещо, което ме привлече – всички тези чувства бяха обговорени сякаш отвън. От гледната точка на външен наблюдател. При това доста безпристрастен, че и на моменти хладно дистанцирано съждаващ без да съди. Като огледало, което отразява, но не може нито да одобри, нито да възроптае срещу това, което отразява.
Именно заради това целият наратив звучи… носталгично тъжно. Не само, че е разказан от наратор, които е чужд на темперамента на текста, но и от наратор, които непрекъснато е чужденец. Дори, когато е в собствената си страна е чужд – точно както при Димов – другият вътре в общността. Навярно затова и непрекъснато пътува. По това ми напомня единствено на „Нов живот“ на Орхан Памук.
Но тази книга до голяма степен затвърди едно мое отдавнашно мнение. Въпреки, че е етикетирана като „собрник кратки разкази“ за мен тя си е роман. Умело прикрит под етикета на 3 цикъла разкази роман. В неговото съвременно разбиране. Че и доста повече роман от „Естествения роман“ на Георги Господинов. И едно приятно доказателство (за мен!), че циклизацията на късата прозаична форма е преходната фаза от поезията към романа.
Устоичивите персонажи само доказват тезата ми, че това е роман. Дори, когато персонажът, го няма винаги се говори за него.
А и всички персонажи винаги говорят помежду си. Твърде често прескачайки границата на цикъла и на конкретния разказ. И твърде често си говорят опосредствано – било то писма, или телефонни обаждания. Всички те обговарят себе си, че и другите персонажи „по телефона“. Комуникацията тук не е любовното обяснение, а дистанцираното говорене за любовното обяснения. Само така можем да обясним и препредаванията, чрез които историите достигат до нас.
Дали харесвам книгата – да!
Дали бих я препоръчал – о, да!