“Никога досега [в България] толкова неграмотни хора не са били толкова успешни. Демократичната българска история започна със съперничество между личности от пловдивската и софийската английска гимназия и стигна до конкуренция между борчески групировки.”
Веселина Седларска
Грамотността е един от репресивните механизми на национализма. В класическото общество на 19-20. век неграмотните винаги са били другите – стадото, което трябва да бъде управлявано, и което трябва да произвежда ресурси, за да задоволява грамотния елит. Проектите за всеобщо образование на 19. век разколебаха националната държава. Изместването на френския като официален политически и юридически език, който пази в стурктурата си всички белези на силно социално деление на обществото, от английския език (в неговия американски вариант) през 80-те години доведе до превръщане на цялата йерархична структура в демократична, която не познава класово деление. Това роди глобалния сленг на 90-те, обратната страна, на който е глокализацията и ренесанса на фолклора и негово превръщане в поп – т.нар. поп фолк. И чрез него изгряха старите патриархални разбирания за „мъжественост“ (и т.н.), които родиха мутрите.
Социалистическата държава се постара да подреди социалните слоеве като създаде две полярности – крайно образовани (утопията но интелектуален елит) и достатъчно образовани (производители на ресурси), които от своя страна заедно са противопоставени на елит (за когото не важат правилата на останалото общество, защото дефакто изпълнява функциите на синята кръв в класическата национална държава). Както се и постара да вкара фолклора в правия път на науката. И да направи селяните граждани пролетари. Последните са предвидени да бъдат от достатъчно образованите. И когато през 60 и 70-те социалната структура най-сетне става недотам йерархизирана естествено достатъчно образованите заимат властови функции (т.нар., с днешни думи, средно управленско ниво, или по-метафорично – медиатори между световете). И техните деца (мутрите на 90-те) са възпитани в национализма на соц. държавата, която им набива в главите революциите, въстанията и стилизирания научен фолкор с патриархалния му морал. И тези деца се озовават в 90-те в една обстановка, която и националната държава, и останалата част от западните общества, е подковала тяхната функция – локални измерения на глобални процеси. Структурата на обществото на соц. държава предполага деление на елит, маса(обикновената маса и интелектуалния елит) и “сив контингент”, или медиаторите, машите на елита. При промяната на режима “сивия контингент” (тези, които имат достатъчното образование) се оказват единствените способни да произведат силово завземане, именно защото мислят с националистически структури, на които ги е научила социалистическата държава, а и имат връзките със стария елит, който все още държи капитала. Изкуствено поддържания интелекуален елит не може да управлява (тоест да има власт), защото 1) е твърде разнороден във вижданията си, защото е научен да вижда относителността и 2) няма нужния капитал (за разлика от класическия образован елит, които е образован, защото има капитала и властта наследени). Отдръпването на явния социалистически елит в сянка произведе 1) фигурите на (децата на) някогашните маши на властта, които действат като политици и 2) достатъчно замогналите се (деца на) маши, които постепенно се обособяват в собствени структури, поради достатъчното натрупване на капитал. И всичко това се случва на фона на създадения от социалистическата държава поп фолк, който възпява силната мъжка фигура на чело на социума (патриархалността) и гротескно хиперболизираната сексуална жена (в отговор на дефеминизарана соц. комбайнерка).
И всичко това от простото желание да се научи простия човек да пише грамотно…
Георги Цонев 